"Еньовден"

  

 

 

Анна Ливадийска от 9.в клас е удостоена със специална награда в категорията "Млад талант" за разказа "Еньовден" от конкурса "Забравеният език" 2023.

 

 

 "Еньовден"

 

 Първият слънчев лъч полази по покривите на селските къщурки, сгушени във висовете, подобно на пожар с блясък на сребърен плод. Дивното селце, едва останало с дузина отрудени хора, бе изпълнено от въздуха, наситен с дъх на росна трева. Там ден за ден животът на людето минаваше със спомените за отминалата младост и надеждата, че ще доживеят деня, в който децата и внуците им ще се приберат от гурбет и ще останат с тях до сетния им час. В края на селото живееше и бай Марко. Някога бе висок и снажен мъж, сговорлив и спретнат, пременен в чисти бели роби, под които прозираха загрубели от тежкотия ръце. Години наред светлите му очи, целунати от небесната синева, светеха енергично и радостно, трудеше се под жаркото слънце, докато лъхът на прохлада и мирис на здравец не се спуснеше от планината заедно с месечината. Тогава той морно се прибираше при своето либе, а там прегърнат в уютна топлина се отдаваше на заслужена почивка. Но това беше преди. Сега топлите пролетни лъчи огряваха неговото лице, но уви, той не можеше да почувства топлината им. Марко все още живееше в онази декемврийска вечер, когато студените зимни ветрове виеха през напуканите прозорци на малката къщурка, а жалният им вик отнесе душата на любимата му Неда. О, Неда. Когато се бяха запознали, кафявите ѝ сплетени коси се спускаха нежно по раменете ѝ, а лешниковият загар на очите ѝ блестеше с онази кротка и проста красота, която притежаваха само онези девойки, с душа, готова да изживее всяка радост и тъга на отсрещния. Руменият пламък на цъфнал божур танцуваше по бузите ѝ, а звънливият ѝ смях като пролетна песен изпълваше въздуха. Гледайки я сега напълно безжизнена, с посивелите ѝ коси, празният ѝ мъртвешки поглед и хладните ѝ бузи, придобили цвят на бял клематис, можеше да чуе лекия ѝ смях или тихия ѝ плач, но уви, тялото пред него така и не помръдваше. Месеци наред той стоеше пред мъртвата камина, а пепелта от последния запален от него огън за нея остана единственото, което можеше да прогони студа. Всеки кух дъх му даваше усещането за протяжна и мъчителна вечност. Взираше се в танцуващите сенки по каменните стени, а жестокият им шептеж, връщащ спомени за по-щастливи времена, нахлуваше в уморения му ум. Бе останала само проста болка в гърдите му, където някога бе биело пълното му с живот сърце. Покрусен от празна горест и остал сам, Марко вървеше незнайно накъде из калдъръма на родното село. Без нейните усмивки, които да го крепят, красотата на цветовете и птичите песни го подминаваха незабелязано. Гледаше само лицата на отминаващите хора с отчаяната надежда, че ще найде в тях своята Неда дори и за миг.
Така годините се лееха изпод пръстите му, а силите му намаляваха. Къщурката беше започнала да тъне в поруха. Всяко парче дърво в рушащите се стени сякаш му се присмиваше, носейки отминали спомени обратно в неговото съзнание. От време на време съселяни зайдоха в дома му, но тръгвайки си оттам, сборуваха помежду си, че нищо не бе останало от напрежния бай Марко.  Къде бе сбъркал в  живота праведен, който водеше, че съдбата да му поднесе такава казън? На това той сам не можеше да отговори.
Не след дълго богатият мирис на люляк задушаваше селските улици. Днес бе погребението на Марко. Бяха го намерили съселяни, решили се да му отнесат от еньовските билки, набрани сутринта. Видели го в леглото си, неподвижен, с хладната бледност на първия зимен сняг. Погребението бе малко, с едва няколко негови съседи, беден селски поп, който като че ли през пръсти работеше и гледаше да си тръгне по-бързо, за да продължи с деня си. Отличаваше се само малко момиченце, с кафява коса и почервенели от плач бузки. Марко я беше срещнал наскоро, при една от последните му разходки. В нея той мигновено съзря Неда. Тръпки плъзнаха по тялото му, докато я приближаваше някак плахо. Момичето бе само, така и не узна името ѝ. Бяха се засекли още няколко пъти същата седмица, водейки кратки разговори. За Марко, уви, това бе достатъчно. След толкова години той я бе найдел. Последната им среща беше в неделя. Същата вечер Марко си легна спокоен и като каза на Неда ,,лека нощ“ за сетен път, така и не се събуди.
Слънчев лъч полази по покривите на селските къщурки, а дивното селце,  останало с  душа по-малко, бе изпълнено от въздуха, наситен с дъх на росна трева.

Автор: Анна Ливадийска 9.в клас