Още след Освобождението българите се опитваме да се впишем в общото европейско семейство. Неоспорим е приносът ни към европейската история - както в миналото, така и в настоящето. Връзките ни с държавите, които приемаме за първоприемници на демократичното и европейското датират стотици години назад. Дали обаче можем да се наречем европейци извън очевидното географско определение?
Закъснялото с няколко века Възраждане дава своя негативен отпечатък върху развитието на културата, която в България е в застой за разлика от тази на Западния свят. След Освобождението "европейското" е прието, но това е само привидно.
Фразата "Европейци сме ние, ама все не сме дотам!" е описание на положението, в което се намираме като нация на прехода. Българският народ е изправен пред избора да запази своята народопсихология или да избере европейската идентичност. Търсейки отговора, е почти задължително да се разровим в миналото. В епохата на Възраждането будителите и борците ни за свобода са копнели за освобождение и създаване на "Чиста и свята република", в която да царят равенството и мира, хората да бъдат свободни да изповядват своята религия и да изразяват своята идентичност. Следосвобожденска България започва да се изгражда по бутафорен начин, като се колебае по кой път да поеме - по този на развития Запад или по този на познатия Изток. Това поражда редица съмнения дали идентичността на българина като европеец не е привидна, тъй като той продължава да показва своето тесногръдие и комплекс за малоценност, които са характерни за Алеко-Константиновия Бай Ганьо от едноименната творба. В същото време личността на Алеко символизира хармоничността на натурата, светлия оптимизъм, непоклатимостта на характера и убежденията. На невежеството и мерзостта, на политическата пяна, заляла живота в България, Алеко противопоставя своята дълбока убеденост в тържеството на истинските демократични идеали, своята любов към народа, своята вяра в принципите на хуманизма и прогреса. Идеализмът, безскористието и всеотдайността, политическите убеждения и нравствеността оформят в светлата и чиста личност на Щастливеца онова чувство на морално превъзходство, което придава обаяние на художествената му проза и превръща неговата непорочна гражданска съвест в съвест на епохата. Силата на творчеството му идва не само от критиката на политическите, социалните и нравствените недъзи, не само от изпълнената с оптимизъм и обаяние личност на автора, но и от неговата устременост към бъдещето, от неговата надежда да види България икономически, социално и културно просперираща и политически демократична. Конфликтът на гражданина и демократа с грозната политическа действителност у нас го подтиква да създаде книгата си „Бай Ганю“.
В първата част Бай Ганьо се намира в чужда, европейска среда, в която е смешен, защото не познава културните кодове за поведение, а действа според ориенталските си разбирания, без да осъзнава своята неадекватност. Проявите на недостатъците и пороците му са плод от неговата лична неподготвеност да реагира адекватно в нея. Чрез хумора и комизма на ситуациите се разкрива непреодолимото противоречие между личните претенции на героя за самоизява и себедоказване и реалната му непригодност да ги постигне и осъществи. Патриотизмът му в Европа се изразява в неуместното пародиране с българския произход и с предимствата на стоката му. Когато героят е вече на българска земя, ситуацията става напълно различна. Тук той демонстрира познаване на политическите и обществените нрави, знае „как стават нещата“ и с безскрупулност и хамелеонство постига социален успех. Бай Ганьо вече не е комичен персонаж, а „герой на новото време“, който успешно завоюва престижни социални позиции – депутат, журналист, член на официална делегация. Неговата мерзост става опасна за обществено-политическия живот. Символична по своя смисъл е сцената при избирателните урни. Героят, подпомогнат от своите съмишленици, се изкачва по стълбата на властта, сваля законния владетел, узурпира властта и се провиква: „И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини – изборите. Аз в Белгия съм бил…“. Ето за какво му е на Бай Ганьо Европата. Иска да внуши, че в свободна и демократична Европа изборите се провеждат така. На героя му е нужна една здрава теория, за да облече в нея една гнусна практика, според която насилието и беззаконието се утвърждават като ред и законност, несвободата става свобода, лъжата – истина. „Учейки“ се от европейската демокрация, героят показва на света нейното опако.
Европеец ли е всъщност Бай Ганьо? На фона на Гуньо, Дочоолу, Гочоолу, Данко Харсъзина и компания, на фона на цялата декласирана сган от „тъмни герои“ той е такъв. Не само защото е пребивавал в Европа, не само защото се е самообявил за европеец, но и според неоспоримия според сподвижниците му факт, че притежава качества да ги организира и ръководи, придобити не другаде, а там. Другата гледна точка се налага от автора и от неговия коментар във финала на творбата. Прощавайки се с читателя и със своя герой, Алеко много повече скръбно, отколкото весело произнася: „ Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш: Европейци сме ний, ама все не сме дотам“. Излиза, че Бай Ганьо е представител на силните за момента.
През изтеклото време Бай Ганьо придобива извънлитературна популярност, името му става нарицателно. И в съзнанието на поколенията Щастливеца и Бай Ганьо ще съжителстват така, както в живота неразривно са вплетени бялото и черното, красивото и грозното, талантливото и бездарното, доброто и злото. Защото всеки от нас, малко или много, носи нещичко от безсмъртния писател и от безсмъртния герой.
Автор: Станислав Тодоров, 12 а клас
Коментари
Публикуване на коментар