Някога замисляли ли сме се как бихме живели, ако все още се намирахме в онези трудни и мрачни за българите времена? Как щяхме да се чувстваме, ако по цял ден гледахме роднините и близките ни да се молят, прикриват, плачат с дни, да работят без отдих от сутрин до вечер само и само за да оживеят? Ужасно звучи, нали? Е, за голяма част от съвременното общество подобни теми на размисъл може би не представляват интерес, тъй като свободата днес е даденост – тя не е изстрадана, изплакана, бленувана, извоювана и очаквана. Ние сме родени в едно демократично време, когато всеки има право на глас, независимо дали този глас хули, ранява, петни и плюе по всички родно. Говоря за точно това родно, за което прадедите ни са лели кръв и сълзи под робския бич на насилниците. Това е татковината, която е била всичко за онзи, някогашния български народ, от който днешното поколение може би не е запазило нищо.
Нека върнем малко лентата назад и помислим как ли са се чувствали предците ни - изморени, плачещи, гладни, жадни, ядосани и в същото време благодарни на дори малкото, което имат, неизгубили надежда за различен живот, за мир и спокойствие, желаещи да видят всеки българин свободен и с усмивка на лицето си. Оттогава всичко е толкова различно, но пазим ли поне малко от онзи възрожденски дух, който е изпълвал с надежда и сили нашите предци? Отговорът е лесен и няма да изненада никого – не, няма и помен от пламенната любов към българското, която е изгаряла сърцата и умовете на дедите ни. Тя е останала в миналото - с тях, заровена под купчините ежедневна жлъч, която струи от съвременния „патриот“ – горд от себе си, че е поел към терминал 1 и се е измъкнал от българската „тиня“. Това е същият „родолюбец“, чийто прадядо е подпомагал тайно революционерите с риск за живота си и е милеел да подсигури бъдеще за децата си в една свободна България – мястото, от което сега наследниците му бягат.
Ние не сме родени в това време, но предполагам, че на никого не би му било трудно да предположи колко ужасно е да нямаш никакви права и непрекъснато да се съобразяваш с чужда воля, на която да се покоряваш сляпо и безропотно. Затова ме боли да гледам сега как всеки ден се поругава държавата и се отправят подигравки към делата на предците ни, без които може би днес нямаше да я има нашата родина. За какво са се борили тези велики хора - за да нямаме уважение към делата им ли, или, ако бяха днес тук сред нас, да се гордеят с това, което са оставили след себе си .
Всички трябва да сме горди, че сме българи, че живеем в тази уникална държава, пълна с куп вълшебни местенца, скрити във вековните гори, необятните планини, дълбоките пещери, тучните поля и китните долини. Заради тях завинаги трябва да съхраним в съзнанието си спомена за това кои сме, чие наследство носим и защо е нужно да продължим да се чувстваме силни синове на могъща земя.
Родината ни е най-прекрасният дом, който един човек може да има. Тя винаги ще милее за чедата си, няма да помни хулите, няма да съхранява болката, а като една нежна и гальовна закрилница ще приема блудните си синове, търсещи изгубения път към дома.
Това трябва да направим всички ние – да се опомним и да осъзнаем какво богатство имаме, да го пазим и почитаме, защото това се иска от наследниците на един славен народ – да пазят почит към миналото и да гледат със смелост и ясни цели към бъдещето. Надявам се народът ни да пребъде, родината ни да укрепне и да оправдаем очакванията на прадедите си, да осмислим делото им и да покажем, че не е било напразно и всяка жертва в името на България си е заслужавала, защото винаги ще се раждат
българи, които да напомнят със словото или делата си: „Ще обичам аз от сърце таз земя
и тоз народ - завинаги“.
Доколко обаче ние, младите се замисляме върху всичко това. Трябва ли да бъде
обявен някой патриотичен литературен конкурс, за да се сетим да избършем дебелия
слой прах от родолюбието си, да го поизтупаме, да го лъснем и да го облещим на
страниците на писанията си? Само тогава ли сме склонни да се сетим за въздигане на
забравените идеали? За да се харесаме на някого ли трябва да леем слова за родината?
Едва ли – би се усетило, че е насила. А за да обичаш земята и народа си, трябва да ти
идва отвътре, да си закърмен с почит към корените и произхода си, да си спомняш за
героите си не само по случай честванията на годишнините от смъртта им. С две думи –
трябва да си българин всеки ден, ама такъв, че дори хората, които не те познават, да си
кажат – заради такива като него ще я има България. Така че смятам да се ориентирам не
към светло бъдеще отвъд българските граници, а към перспектива тук – да си напомням
ежедневно за какво се е борил народът ми, къде щяхме да сме, ако не бяха те – хората,
които са искали да има къде да живея и да се развивам, да остана тук и да се боря сега,
да работя и да просперирам в и за България, наистина да покажа, че обичам от сърце
народа и земята си, че не изричам само празни думи, за да разчувствам някого или да се
направя на голям българин. Защото да се наречеш така, не може да ти бъде даденост,
трябва да го заслужиш, да си достоен да се назовеш и оприличиш с онези – големите
българи, благодарение на които родината ти съществува. Затова без капка колебание и с
чисто съзнание ще попитам много директно: Какви ли щяхме да бъдем, ако не бяха ТЕ?
Този въпрос няма нужда от разяснение, достатъчно красноречив е. И отговорът му е
дълбоко обвързан с обичта ми към земята, пропита с кръвта им. Благодарение на това, че
ТЕ са част от този народ, аз го обичам, защото обичам тях – онези истинските,
исполините на родното, на които искам да приличам, да следвам примера им и да се
опитам да предам тази обич към България на хора, които са готови да я приемат,
съхранят, развият и предадат, за да може да имаме всички какво да обичаме и за какво
да се борим, да станем безброй тези, които без колебание ще изразяваме обичта и
предаността си към българската земя и народ.
Автор: Валери Васев, 9 в клас
Коментари
Публикуване на коментар