България е моята родина. Тук аз раста, уча, живея, мечтая за бъдещето, правя
планове и си поставям цели. Тук, в това прелестно райско кътче аз изпитвам гордост,
благоговея, прекланям се, почитам всичко българско и потръпвам при мисълта за
някогашното величие на майка България и сегашното безрадостно настояще, в което
всеки българин би се разгневил повече, ако му вземат паркомястото отколкото
народността. Изпитвам тъга при мисълта за славните саможертви в името на
отечеството. Та затова ли дадоха живота си Левски, Ботев, Каравелов, Раковски и всички
други знайни и незнайни смели български мъже? Затова ли паднаха безчет невинни
глави, дръзнали да застанат гордо и победоносно пред насилниците? Това ли защитаваха
окаяните и изстрадали селяци, гаснещи под непосилното бреме на робския труд? Така
ли трябва да отдаваме почит днес на делото им, да плюем, да петним, да пренебрегваме
и да скверним паметта им? Не съм аз човека, който да каже това. Аз съм просто една
млада българска девойка, изпитваща противоречиви чувства, разкъсвана между
модерното безразличие към българското и изконното преклонение пред родното.
Вървя по улиците с гордо вдигната глава и с осанката на Райна Княгиня,
развяваща панагюрското знаме, но се сблъсквам със сивата действителност. Хора -
затворени в лоното на житейските си нерадости, оплакващи се и плюещи този или онзи
управник, една или друга институция, забравили минало, история, подвизи, треперещи
над стотинката и вглъбени в недостатъците на сънародниците си. В този момент си
задавам въпроса: Това ли заслужава моята родина? Та тя е държава с несравнимо красива
природа, пред която всеки чужденец, докоснал се до хладните горски усои, отпил от
ледените бистри потоци, усетил под стъпалата си златните пясъци на черноморските
плажове, е безсилен. Само ние ли не оценяваме подобаващо земята си, народа си? Само
ние ли не виждаме прелестите на това парче от рая, върху което живеем. До каква степен
сме заслепени, та не застанем и не изкрещим с цялата мощ на гласа си: Обичам таз земя
и тоз народ! Обичам ги, да, без капка колебание и съмнение – обичам я тази България –
тази прелестна изстрадала мъченица, робиня, слугиня, храненица, подритвана и
обиждана от своите. Обичам езика си, обичам миналото си, уча се от него и се гордея с
постигнатото от народа си, но от онзи народ, който е на изчезване, от който са останали
шепа носители на патриотичния дух, пламтящ в сърцата им, пазители на българската
история, която желаят да предадат на младите поколения самозабравили се
чуждопоклонничета.
Това, което ме натъжава най-много, е, че голяма част от хората напускат родината
с цел по-богат и охолен живот, забравят за нея и често не се връщат никога повече.
Отричат се от рода и националността си, умело се прикриват зад перфектно овладян
английски, немски, френски, всякакъв, но не и български. Усъвършенстват акцента,
сменят произношението на името и се гордеят, че са изтрили всичко, което може да ги
свърже по някакъв начин с родното. А тя – бедната българска земя - ги чака, бленува за
тропота на детски крачета, за ново поколение, готово да я пази и да се бори за нея.
Срамувам се от тези българи. Аз не съм от тях, няма да си тръгна, няма да забравя,
няма да се отрека от славното минало, мелодичния език, красивата природа и великите
български герои. В България все още живеят граждани, гордеещи се с родината си и
нейните безброй достойнства. Патриотичният дух продължава да пламти в сърцата им и
с любов предават българската история на по-младите поколения. По прозорците и
терасите на къщите им се веят българските знамена, а стените са украсени с картини, изобразяващи славни битки и смели революционери. Докато тези хора все още ги има, България никога няма да бъде забравена.
За такива като тях и като мен винаги ще се намират поводи за гордост от всичко българско - от неповторимите красоти и природни богатства на отечеството, през високите планини и прозрачни ледникови езера, до плодородните долини и красивите плажни ивици. Старинните градове, съхраняващи духа на миналото, също са наше богатство. Малките, пустеещи сега села пазят спомена за отминалите времена на песни и хора, седенки и раздумки, ароматите на прясно изпечени погачи и звънците на многобройните стада, подкарани вечер от весели пастири.
България е нашата родина и ние трябва да се гордеем, че сме българи. Да, тя е малка, но за мен е все още необятна, неоткрита. Страната ни е това, което правим за нея, а начинът, по който тя изглежда, ни представя пред света. Растейки, ние ще се научим да се грижим за нея, защото ние сме бъдещето на изстрадалата наша майчица България!
Автор: Елиза Ангелова, 9 в клас
Есето е класирано на 2ро място в Трети национален литературен конкурс за поезия и проза "Асен Разцветников"
септември, 2022 г.
Коментари
Публикуване на коментар