Небето с
прозявка
надява
тъмносиня дреха,
глава
обляга на памучен облак
и на хапки
слънцето повлича.
А бродя аз
прашна,
път,
изтъкан от векове,
пред мен се
стели,
каменни
надежди
стъпките ми
следват.
И небето с
последен поглед
вижда една
прашинка
под него да
се губи и
запраща
топъл дъжд.
А усещам аз
- времето
забавя ход,
по мене се
прокрадва
дарът на
небето
и целува ме
като любовник
през дълга
нощ братът на морето -
летен дъжд.
Автор: Надежда Иванова
Коментари
Публикуване на коментар