Привет! Казвам се Елина Иванова и завърших Езикова гимназия
"Д-р Петър Берон", гр. Кюстендил през 2017 г.
В момента продължавам образованието си в Софийски
университет “Св. Климент Охридски”, а специалността ми е “Международни
отношения”. Интересното на тази специалност е, че включва не само правни,
исторически и политически науки, но и чужди езици (английски и френски в моя
случай), което определено е от полза за един бъдещ дипломат, посланик или
просто един съвременен човек, който иска да знае какво и защо се случва в
заобикалящия го свят.
Засега обаче се опитвам да съчетавам образованието с
работата и по една случайност тя е свързана с голямата ми любов, а именно –
литературата. С други думи, в момента работя като книжар и се опитвам да срещам
читателите със следващата им любима книга. Също така се уча да бърша прах като
професионалист.
През останалото време съм
най-вече страстен читател, зрител и явен почитател на кафето. Освен това пиша
по малко – предимно поезия, която публикувам във Фейсбук страницата ми “Разни
думи, разни интервали”, а понякога се появявам и в някое и друго онлайн
списание за литература. Сега обаче споделям с вас един разказ, който миналата
година ми спечели втора награда в един национален конкурс. Enjoy!
На Рада
Изпуках пръстите си. Бръкнах в джоба – всичко, което имах,
беше едно петаче. Сетих се за чичо ми Манол. В такива моменти би казал, че
съдбата е на път да ме изпробва. Голям образ беше той, все разказваше някакви
чудати истории.
Към реалността ме връща малкото петаче в джоба на ризата ми.
Тежеше като за двадесет. Де да бяха толкова… Ще ви кажа как се сдобих с него.
Убеден съм, че малкото ми приключение ще може спокойно да се мери по
грандиозност с тези на чичо.
Ще започна с това къде се намирах. Седях на една мръсна маса
в забутаната кръчмичка в селото на чичо Манол. Когато бях малък, двамата
редовно идвахме тук, за да попием от мъдростта на старите зевзеци и да изпием
по някоя лимонада. Но тях вече ги нямаше. Чичо ми също. Обаче атмосферата си
беше все същата, а точно от това се нуждаех в онзи момент.
Единственият виновник за “цветущото” ми положение съм аз. Е,
не само, но най-вече аз. Ако не се бях юрнал да печеля обратно сърцето на една
девойка, сега едва ли щях да се крия в пустата кръчма, при това полугол. Може
би се бях опитал да върна собственото си сърце, не знам. Това, което знам със
сигурност, е, че трябваше да бягам, за да спася живота си (за панталоните вече
беше твърде късно), тъй като бащата на моята възлюбена – Генерала, който между
другото не е истински генерал, насъска ловната си хрътка срещу мен. Самото
нападение мога да го простя, все пак кучето и преди не ме харесваше. Въпреки
това ме е яд за панталоните и за всичките неща, които бях натъпкал в джобовете
им. Сега Генералът разполагаше с портфейла ми, билета ми за вкъщи, както и
рецептата за баница, която бях чул от една баба в селото. Дано да му приседнат…
Криво-ляво стигнах някак до спирката, но видът ми очевидно
не се понрави много на шофьора на автобуса. На бедния човечец му бяха нужни
точно десет секунди, за да намали, да спре, да ме огледа хубавичко през все още
затворената врата, да реши, че сигурно и на него ще му трябват нови боксерки,
след това отново да запали двигателя на старото Чавдарче и да си отпраши по
пътя към града. Ядосах се, изпсувах го и дори реших да плюя в негова посока.
- Да не издребняваме! – казах си и се заех да проверя какви
пари ми бяха останали. Не бяха много – в джоба на ризата си открих едно мъничко
петаче, от онези старите. Винаги го взимах, когато пътувах, защото носело
късмет. Голям късмет ми донесе, няма що!
Трябва да съм вървял още два часа, че да стигна до чичовото
село и кръчмичката, защото вече беше ударила голямата жега, когато най-накрая
влязох вътре. Посрещна ме Илчо, синът на стария собственик, и веднага ме запита
какво е станало.
- На какво си се направил бе, келеш?!
- Не питай, чичо Илчо – измърморих аз и седнах в
най-отдалечения ъгъл, да не би случайно да изплаша потенциалните клиенти на
човека.
Той въздъхна и след малко се върна с две кани - едната с
прясна вода, а другата с подозрителния мирис на ракия. Сипа първо на мен, после
на себе си и седна, готов да чуе историята до последната подробност.
Докато приключа, Илчо вече бе обърнал третата си чашка и
разхлабваше яката на мърлявата риза. Дотук с ролята на мълчаливия изповедник,
сега щеше да ме поучава.
- Чичо ти Манчо, Бог да го прости, едно време казваше, че
най-важното в тоя живот е да си намериш някоя хубава женица, която хем ще може
да ти направи една салата, хем ще седне да изпие по една ракия с тебе. А
такива, синко, все по-трудно се намират. Виж го и чичо ти! Тая неговата хала
пиеше като за трима! От мъка се затри Манол… От мъка! Пък и твоята, дето ми я
описваш, не е по-различна. Вярно, хубава, хубава, ама може ли да ти сготви?
- Не може.
- Не може, я! Такива са днешните… Кокони! – прогърмя Илчо и
стовари огромния си юмрук върху масата. – Ти по добре търси някоя нова, че тая
просто няма да я бъде. Чуваш ли?!
- Чувам, чичо Илчо, чувам…
В това време вратата се отвори и в кръчмата навлезе ярка
светлина. Една глава се подаде вътре и женски глас тихо попита:
- Извинете? Нали този път е за София?
Ние се сепнахме и набързо разгледахме жената – дребничка,
къдрава, руса и плаха. Явно за пръв път беше по тия места. Илчо ми смигна и
веднага се впусна да обяснява.
- Защо не го вземете тоя младеж с вас? И той е натам, ще ви
упъти.
Тя ме погледна, видът ми я сащиса малко, но тя все пак
кимна. Нямаше избор явно.
- Ами, добре, хубаво…
В тоя момент не го знаех още, но
жената, за която си говорехме преди това с Илчо, мечтата на чичо Манол,
всъщност стоеше пред мене. Разбрах го малко по късно, след около шест месеца,
при повторната ни среща. Но това е друга история, за друга вечер…
В случай, че
горепрочетеното ви е допаднало, може да хвърлите един поглед и на останалите ми
творби тук:
https://www.instagram.com/razni_dumi/
Коментари
Публикуване на коментар