ЕГ ВИЗИТКА: БОГИ МАНЕВ, ВИПУСК 2008

Боги съм. Учих в ЕГ. Беше супер. Закуските също, както и хората. Сега правя музика. Това, което следва е един разказ, който написах във връзка с албума, който издадох. Отдолу има линкове, водещи към музиката ми. Бъдете щастливи!

Това е моят разказ към албума ми "Изгревът прекрасен е... но аз си лягам"

„Изгря!...Но ще залезеш, не забравяй!“. Такъв беше надписът зад рамото на доктора, който ме издърпа. Баща пиян от щастие и тревога...майката крещи от болка. Знакът за удивление е начало на живота, независимо в каква посока.

Беше утрин. Оревах света, упорито и продължително и само аз знаех защо. Но забравих. Никой не питаше...никой не разбираше...и забравих бързо. Отвъд забравата зееше човешката същност на очаквания и уеднаквени различия. Тя ме притисна да стъпя и да отронвам звуците на ония другите, дето ми щипеха бузите и подаваха дрънкулки, с които да усетя тях. Една човешка природа на изгреви и залези, високи децибели и примирение. Приобщих се към шума й и пъхнах своя глас в нея. Започнах да крещя!

Та метър и 40 височинка предполага бързина в този свят /семейство, приятели, тичане, рани, земя и асфалт, релси и боси крака, първа цигара, реки, язовири, камъни, пръчки.......болка, страх, любов и тъга/. Бързах да се запозная с тях. Бързах да се прибера, защото бързах да изляза. Бързах да ям, за да бързам за нещо друго. В училище научих, че Слънцето е звезда, която живее за всички нас, звезда, около която се въртим, за да черпим енергия и живот, подобно на сукалчета. Очевидно бе, че хората трябва да бъдат малки деца, за да живеят. Но те порастват, губят звездите и умират. Научих, че Слънцето също ще загине някой ден. Но засега бързаше заедно с мен. За да ми покаже хоризонта.

Така той внезапно потъна в погледа ми - неясен и потенциално безкраен. Бе трудно да му зашия краищата и да успея да го натъпкам в себе си. Нямаше и нужда. В младостта изхвърлях мислите си толкова сигурно, че да не се съмнявам дали пак ще ги пресъздам. Усетих се на върха, силен и непоклатим, без да подозирам, че щом мъглата се вдигне, моя връх се свива скромно в хълм, заобиколен от гигантите на безкрайността. А тя винаги се вдига. А това е урок за начинаещи, макар да си голям в главата си. Урок, който изтръгна няколко пера от крилете ми, заради който все по-често усещах земята.

Започнах да вехна в ония философски опити да разбера онова, което никой не е разбрал. Създавах свои теории, които прашасваха във времето като чергите от баба. С годините осъзнавах, че трябва да ценя избирателно, да поставям в рамки парченца от тази безкрайност, които да ме определят...нямаше място за всичко. Стигнах предела на паметта си и тя започна да реже фрагменти от самата себе си с кадифено ножче, така че да не усетя.

Споменът от свежата утрин се изплъзваше от усещанията. Слънцето бе в пика си, епично наблюдавайки всичко. Любопитният му изгарящ поглед превърна пространството между ушите ми във врящ котел, който е готов да избухне. Имах нужда от сянка, за да подредя мислите си. И така се запознахме.

Негово величество алкохолът пристъпи гордо и недотам грациозно на тази сцена и изигра добре познатата му роля на средство за бягство. Бягство от шума. Всеки негов размах проникваше в емоциите ми, всеки дълго продължил монолог ме отнасяше към усамотението. Едно велико представление за загубени души. Превърнах се в декор на алкохолния спектакъл, отпивах от него и поредицата глътки ме успаха..........и проспах следобеда си.

Не правете тази грешка. Но и да я направите....на кой му пука? Всъщност ....правете грешки...аз обикнах своите....те красят и създават спомени, малки слънца, които топлят.

Та, проспах следобеда си в анализи какво не е наред с тоя свят, за какво въобще съществуват хората? Защо везната се клатушка? Защо целувките ни траят все по-кратко? Защо в прегръдките ни има мисли, далеч от красотата на допира? Защо животът ни е фабрика за еднообразие и защо по дяволите работя в нея?......Защо?? Ще ти кажа, какво разбрах. Разбрах, че питанките отнемат време, не малко. Питанките пронизват, сякаш забравили за точката, която се намира в образа им. Разбрах, че въпроси ще има винаги, а техните отговори са временно понятие, но и твърде лични. Най-вече разбрах, че не сме дорасли за разбирането. А веднага щом разбрах, че спя.....се събудих.

Едва повдигнал клепачи, вземайки си довиждане със съня ми, видях как онова нежно кълбо сред облаците бе облякло най-красивите си одежди, пръскайки цветовете си в милиони съзнания.

Залезът опиянява........... А аз поднасям тежко вино към устните си, за да я посрещна подобаващо. Вечерта на моя живот. Твърде красива да не я споделя със себе си. Вече знам доста по-добре, че знам твърде малко. Избрах си отговори, които да ми стигат, навярно различни от твоите, навярно безсмислени за Вселената. Но нямам време да си противореча. Имам време да ценя това, което обичах, и което загубих. Имам време да съм благодарен за това, че имах време да съм влюбен. Имам време да поправям дребните неща, големите не мога. Имам време да....... Имам ли? Не ми стигна време да разбера, какво е всъщност времето. Моят спътник ме изостави и затова сега е тъмно и съм увит в одеяло. Наблюдавам звездите и се подсещам, колко много приличам на тях! Блещукам. Говоря ту със себе си, ту с това, което бях......всичко има своята красота, дори и старостта ми. Обожавам тези разговори, но ми се приспива. Този път ще е за дълго. А и трябва да освободя място другиму. Имам ли избор? Та аз бях не достатъчно простичък, за да ме разберат и не дотолкова сложен, че да ме обикнат, но създадох свой прозорец и ми бе достатъчно да обичам......а и виното ми свърши.

Малко преди да заспя се сетих: – „Изгря!...Но ще залезеш, не забравяй!“ - надписът зад рамото на живота, който ме прегърна.