А можеше...

Рус. 

Със златни, дълбоки, топли очи.

И бял пуловер на сиви райета,

върху светлосините му, 

дънкови, скъсани, протрити,

къси панталони,

изненадващо стилни. 

В града на кремавите сгради, 

където нищо не смущаваше гледката.

Всички палми и синьо море, 

Окъпани от жадувани, нежни 

Топли лъчи на слънцето. 

Същият е като мен: 

Загубен Наранен. 

Не бързащ. 

Не щастлив. 

Не изоставен, 

Просто защото и той като мен, 

е никому ненужен.

В очите с цвят на злато 

и дълбочината на океана 

болка гори в единична сълза. 

Но той не плаче, не трепва. 

Притиснал зъби в жестока измама,

че ужким е всичко наред, 

прикрити от устни, 

заключени в търпеливо мълчание,

Вървеше. 

Накъде ли? 

Навярно знам: 

Просто на никъде.

Вървеше различно от всички други. 

Без никаква цел, 

стъпка след стъпка, 

докато тълпата летеше 

без уважение към труда, 

Положен с години,

за да изглежда града така. 

Бавно. Вървеше. 

Така близо, той дойде! 

Подмина. Жалко. 

Не погледна към мен, стоящата там. 

За него не съществувах. 

Но знаех, той се чувстваше сам. 

Затова да го гушна поисках.

Жалко. Продължи. 

Бавно, напред. 

Като цвете останах статична, 

не избрана, не важна, 

а просто типична. 

Просто поредната, 

удивена от външността му. 

Сгреши, 

Жестоко сгреши за една непозната, 

Жалко. Сбогом, непознато момче. 

Намери своето слънце

и излекувай своите рани. 

Щастието ще те намери. 

Едно нещо е жалко: 

Не се реших за малко. 

А можех. 

И можеше да е така различно 

за нашата никога обща съдба.

Жалко.

Автор: Деница Борисова, 11 в клас