Събуждам се.
Подобно на всяка сутрин – пия кафе, вдишвам дълбоко и се
подготвям за деня. Ежедневието ме поглъща като в тъмна черна дупка, както често
поглъща всеки един от нас. Забравила съм да купя мляко. Често се улавям, че
мисля за много неща едновременно и по този начин не успявам да мисля за нито едно
конкретно. Парадоксално, но човешко, надявам се. Монотонното потупване на
стрелките на часовника ме подсеща, че трябва да се гмурна в безкрайната скука
на еднообразните си дни. Както, предполагам, се случва с всички нас. А дори не
го осъзнаваме, забравяме, потъваме, гаснем… Отдалечаваме се от себе си все
повече и изглежда, запътили се стремглаво към бездната, убиваме звездите в себе
си с всеки миг, на който пропускаме да се насладим, с всяко нещо, което не
обичаме, а отпадъците от същността си, изхвърляме в ежедневието,
в мрачната дупка.
Прекалено рано за философски размисли. Продължавам с деня
си, излизам, ранното пролетно слънце върви заедно с мен към магазина. Лъчите му
са светли, но леки и едва доловими. Винаги съм смятала, че в моментите, когато
говорим открито, душите ни са ранно пролетно слънце.
Отплесвам се.
Съботната сутрин ми дава възможност да забавя хода на
времето. Вървя бавно, а все още хладният въздух оставя хипнотизиращо усещане по
кожата на лицето ми. Мисля си, че това
са минутите, които можем да наречем “момент”, кратки, с точност до секунда,
красиви. Колко такива получавам даром всеки ден? Чудя се - който и да е създал
нашия свят, как е успял да съхрани толкова емоция в деветдесетсекундната
краткост на един момент и как хората не ги забелязваме, а просто оставяме да се
просмукат през тънките слоеве въздух, примесен със слънчеви лъчи, който ние
дори не вдишваме пълноценно. Не-по-мръд-вам. Страх ме е, че ще
изпусна момента. Гневна съм, че не бива да хабим времето, което и без това не
ни е в излишък, но в такива мигове, не си ли струва да бъда разточителна с
него?
Закъснявам.
Вървейки, минавам покрай двойка, разхождаща куче.
Изглеждат спокойни, не щастливи, но спокойни. Все пак е нещо. Забелязвам, че са
дистанцирани. Вероятно са имали скандал, мъжът е крещял, тя е мълчала. Струва
ми се, че отдавна между тях няма любов. Не знам как виждам подобни неща, докато
складирам измислените си истории. Кучето изглежда уплашено, мъжът – гневен.
Гневът, според мен, е кулминацията на всичките ни страхове. Страховете
побеждаваме със смелост, а за да съществува тя, е необходима любов. Следователно – обратното на страха е любовта.
Вероятно изглеждат така, защото любовта помежду им си е отишла. Поставям крайна
диагноза – тези хора са болни от нелюбов.
И заразяват всичко около себе си. Аз също не съм напълно здрава, но не искам да
бъда като тях. Не-по-мръд-вам. Страх ме е да не бъда заразена.
Продължавам.
На отсрещния тротоар виждам двама мъже. Много висок ( старомодно
красив и строен) и по-дребен, чието лице в голямата си част е прикрито от тъмни
очила и шапка, но сивите му коси издават старостта. Възрастни са, четат
вестници и пият сутрешното си кафе. Виждам белег на лицето на високия мъж,
подобен на такъв от изгаряне. Може би е бил военен, мисля си, имал е любима,
която е чакала да се върне, но не е била там, когато е пристигнал. Разделили са
се, заради нейния страх и неговия гняв, или по-скоро заради отсъствието на
любов между тях. Те също са били болни, не са оценили какво имат, а чакането и
разстоянието са подсилили клишето и времето е отмило дори спомена за това. Той
може би дълго е пазил своята надежда, от привързаност, или по-скоро от глупост.
Надеждите ми се струват глупави, но когато сме в позицията на губещи – какво
друго ни остава?
Другият мъж предизвиква повече въпросителни, самото му
присъствие е една въпросителна. Прилича на сянка, бавно разлиства вестника и
скучно отпива кафе. Не виждам неговата история, не съм сигурна дали въобще има
такава. Сенките нямат. Мъжът е прикрит. Беше се вмъкнал в някоя стара хралупа
от своето минало, приел навика за единствен отдушник. Явно беше изпуснал нещо в
отминалите години или си бе тръгнал от някого – пак заради вледеняващ страх.
Може би е обичал слънцето, жена, дете, но недостатъчно. Сега носеше болката
като шапка, която да го прикрива от слънчевите лъчи, вплетени в пролетния
въздух. За да не излязат на светло липсите, изпуснатите мигове и празнотата.
Поглежда ме, обливат ме студени вълни, погледите на хора с празни души имат
силата да вледеняват. Не-по-мръд-вам. Страх ме е – да не
би да виждам бъдещето си под неговата шапка?
Вървя. Равномерно и бавно.
Виждам момиче, което просто тича по алеята и се смее така
заразително и чисто, че всичките ми страхове се изпаряват. Искам да тичам с нея.
Очите са щастливи, рядко съзирам в едни очи и спокойствие, и щастие, и радост, има
малко страх, който не е успял да изтрие дори и частица от жизнеността ѝ.
Напротив – обичта ѝ към света е изтрила страховете, а заедно с тях, гневът си е
тръгнал. Разбирам – тя просто не страда от нелюбов.
Любовта е при нея, защото се влюбва във всичко и винаги - природа, изкуство,
предмети, хора, моменти – преминава през живота си с прошка, свобода, а
страховете ѝ са опаковани в любов и грижливо прибрани в някой ъгъл, където не
пречат. Вероятно не се изживява като жертва, като пионка в играта на страха и
затова е свободна. Възможно е да плаче след болките си, но така измива
мръсотията и остава чиста. Намира отговорите си в тишина и гръмко задава нови
въпроси. Жива е, за разлика от всички истории, които прочетох в сутрешните лъчи.
Не ми обръща внимание, защото е прекалено заета да разтяга тъканите на времето
и да удължава момента си. Аз също не спирам да вървя, а мислите ми се разпадат на
атоми и се разсейват из въздуха.
…
Пресичам.
Момичето остава зад гърба ми. Май отново се отплеснах. Отивам
за мляко, не за да събирам измислени истории за книга, която никога няма да
напиша. Пък и няма откъде да знам какво наистина са преживели персонажите ми.
…
Запътвам се обратно накъм вкъщи, отварям вратата, дърпам
завесите и топлите нюанси на слънцето се просмукват вътре. Красиво е, усещам
момента с всичките пори на кожата си. След историята, разказана от засмените
очи на тичащото момиче, нещо се пропуква. Май е черупката, която обвива и моята
душа. Любовта, с която ме зарази последната история, я счупва и страховете вече
ги няма. Защото обратното на страха е
именно любовта.
В този ден забравих да купя мляко. И вече забравям все
по-често. Излизам и сутрешния въздух минава копринено по кожата на лицето ми,
не обръщам внимание на времето, защото душата ми е ранно пролетно слънце. Вървя
бавно и измислям историите си, събирам ги на сигурно място, излекувано от
нелюбовта – в себе си. Светът ми е контрастен, цветовете са ярки, в хаотична
бъркотия от емоции. Откривам щастието в еднообразието и парата на сутрешното си
кафе, не гасна и не потъвам, получавам все повече възможности да бъда
разточителна със своето време. И обичам. Много силно, предимно често и всичко. Любов е отговорът на всичките ми въпроси.
Всяка сутрин излизам да купя мляко, обаче се отплесвам в
някоя история и никога
не се връщам същата.
 |
| Автор: Анастасия Димитрова, 10 б клас |
Коментари
Публикуване на коментар