Повече никога не се върнах същият...

 КАЛОЯН

Тъмнина...зловеща, заплашваща да погълне всичко, ме заливаше като морски вълни, докато пропадах бавно в бездната на отчаянието. Сладък и примамващ мрак ме канеше да се приближа със своя мелодичен глас на сирена. А сивата, гъста мъгла ме задушаваше, потискаше, хванала с призрачните си ръце за гърлото ми с все сила.

Спомням си, че около мен минаваха хора, всеки забързан за нещо, вперил поглед в телефона си, които изобщо не виждаха жалкото ми съществувание. Бях като блуждаеща светлинка, една единствена звездица в цялото, необятно небе. Всички мои познати и роднини ме питаха “Защо не си по-благодарен за това, което имаш?”, “Къде са приятелите ти?”, “Защо не излизаш повече?”, “Къде са приятелите ти?”... На всички тези въпроси, моят едничък отговор беше “Не зная”.

Спомням си как толкова много хора идваха и си отиваха, обичаха ме и ме мразеха, уважаваха и тормозеха. А аз имах по една маска за всеки ден: усмивка- за дните, в които бях тъжен, сарказъм- за дните, в които бях на косъм от рухване, смях- когато ми се плачеше и гордост, когато се чувствах най-неуверен в себе си. Понякога умело прикривах истинските си настроения, но имах и дни, в които просто се предавах и не ми пукаше, че някой ме зяпа...и ревях, просто защото...ами, да съм честен и аз не знаех.

Гледах, но не виждах. Прекрасната природа, птичките, чуруликащи в свежите летни сутрини, топлите, безоблачни дни, в които ти се иска да отидеш на плаж, заедно с приятелите ти, но те е срам от тялото ти. Когато бях дете не мислех, че ще съм от този тип тийнейджъри. Американските филми ме бяха убедили, че тийнейджърските години са най-хубавите, годините, в които си създаваме спомени, първото влюбване, първата целувка, сексът... Ами, аз не получих нищо от това. Е, освен влюбването де! Но това е история за друг път. Вътрешно бях от онези пубери, на които искрено се смях, когато бях малък - емо тийновете. Лилави коси, пиърсинги, татуировки, депресирани от живота- всичко това ми се струваше нелепо. Но сега ги разбирах, защото светът не беше разбрал тях.

Лагерите! О, колко си мечтаех да отида на такъв. Да се запозная с нови хора, да се социализирам, да се науча как да запаля огън само с пръчка и камък, да пеем песни, да яздим коне из полетата, стрелбите с лък... Всички тези мечти се сринаха, когато учителите отказаха да ме вземат. Споменът беше все още пресен в съзнанието ми. Пети клас, лагер в Пампорово, момичето, което харесвах се беше записало. Както може би предполагахте, и аз се записах. След седмица учителя по физическо, главния организатор на лагера дойде в часа ни по математика и подшушна нещо на класната ми ръководителка. Понеже, “готините” деца седяха на задните чинове, аз бях избутан на първия чин в средната редица, точно под носа на учителите (мразех това място, защото усещах лошия дъх на някои от тях). “Децата се оплакват, че Калоян се е записал за лагера и започват да се отказват един по един!”. Аз, като най-голямата клюкарка, подслушах разговора им. Решиха да го обсъдят по-късно, защото трябваше да се научим как да делим обикновени дроби. Няколко дни по-късно ми беше съобщено, че местата за лагера са били свършили и е трябвало да се направи избор от страна на директора кои да отидат. Не можех да повярвам за колко глупав ме имаха. Кой, като изключехме безмозъчните, наподобяващи прокариотни организми, деца от класа ми, би се вързал на това?

Имаше много лагери след този. Аз не се записах на нито един.

Докато връстниците ми ходеха по Боровец, Пампорово, Велинград и по разни хотели губеха девствеността си, аз седях на дивана в хола, докато гледах поредния епизод на “Малки Сладки Лъжкини” и качвах поредния излишен килограм.

 Не тренирах нищо. Причината не беше мързел, а онзи пуст срам. Не исках да ходя сам, а нямах приятел, който можех да помоля да идем заедно. Много ми се искаше да имам перфектното тяло, затова започнах усилена работа. Всеки ден правех упражнения у дома. И усилията си проличаха, докато... не спрях да се храня. Играхме волейбол. Всичко минаваше добре. Докато изведнъж ми прилоша. Причерня ми пред очите и припаднах звучно на пода. Не виждах, бях със затворени очи, нямах сили да ги отворя. Но въпреки това чувах.

–Викнете линейка! Бързо!- викаше Мария, отговорничката на класа. Като фон можех да разпозная ахкането на някои ученици.

Чувах сирените на линейката и виковете на събралите се ученици и учители.

Тогава се събудих в болницата. Майка ми беше седнала в един от фотьойлите близо до леглото ми с притеснено изражение на лицето. Малко по-късно дойде и сестра. Съветът й към мен беше “Яж повече”. Тя беше стара, сбръчкана, с посивяла коса, нямаше защо да й пука дали е слаба или не. Застана пред леглото, записа нещо в един тефтер и си излезе. Бях потресен.

Слънчевите лъчи огряваха лицето ми. Топлината им ме караше да затворя леко очи и да се насладя на лекия прохладен вятър. Разхождах се из уличките на Стария Несебър и си припомнях спомени от детството. Спомнях си как с нашите идвахме тук всяка година. Ах, морето! Обожавах го. Усещах го като приятеля, който никога не съм имал, като нещо живо. Привличаше ме, приканваше ме да поплувам в него, въпреки че не можех. Обикалям из малките дюкяни, сергии и магазинчета. Местните хора ме познаваха толкова добре, че ме канеха на по чай всеки ден. Собствениците на магазините ми се усмихваха мило. Бях израснал пред очите им. По цели лета се шляех из тези улици.

Утринното слънце грееше ослепително в лятното, безоблачно небе. Чайките пляскаха с криле, а морето разбива вълните си в скалите. Запалих цигара.

Миришеше ми на море, на водорасли, на мечти. Ох, как ми липсваше!

    МИХАИЛ

Навън е прекрасен летен ден. Слънчевите лъчи огряват старите къщички на Стария Несебър, а морето е прекрасно за сърф. Чайките пеят сутрешната си песен в унисон с него.

Стоях изправен до портите на ресторанта “Перлата на капитана” и си мечтаех за морето. Откакто бях дошъл нямах възможността да посърфирам, защото бях по цял ден на работа, а нощем не можех. Миналата година завърших, нямах пари да си платя за университета, затова работя. Животът като сирак не беше лесен. Израснах с кисели лелички, които постоянно ме биеха, защото не са се наспали.

Наложи ми се да порасна бързо.

Работата ми тук беше три в едно: бях сервитьор, готвач и се разхождах из улиците на градчето да разнасям брошури на туристите. Понеже бях единствения, който говореше два други езика в ресторанта, освен български, бях нагърбен със задачата да превеждам за всеки чужденец, дошъл при нас. Но това се случваше доста рядко.

Носех слънчеви очила и тениска. Добре, че шефа позволяваше да нося тениски на работа, защото беше прекалено топло за онази риза, която играеше роля на наша униформа.

Минаваха всякакви хора: азиатци, българи, американци... Раздавах им брошури с обичайната фалшива усмивка на лице. Нямах търпение за деня, в който ще мога да се позабавлявам. Знам тези улички като дланта си, от вече цяла седмица ги обикалях, а все още не съм имал възможността да направя това, което исках. Което исках цяла зима.

От завоя се зададе момче. Не изглеждаше много по-малък от мен, но определено се открояваше от тълпата. Имаше вида на измъчен човек, който напук на всичко се усмихваше. Кестенявата му коса изглеждаше още по-светла, а бледата му кожа контрастираше сред всички на улицата, които  имаха лек загар. Не виждах цвета на очите му, защото бяха скрити от тъмни слънчеви очила. В дясната си ръка, точно между палеца и показалеца, държеше запалена цигара.

Усетих, че вече вървя към него. Несъзнателно.

-Здравейте млади господине!- извадих най-ослепителната си усмивка и му подадох една от брошурките. Той ме погледна изпод слънчевите си очила. Сини, очите му бяха сини.– Заповядайте да пробвате най-свежата риба в цял Несебър.

Синеокият я взе и я разгледа внимателно. Само след няколко секунди ми я върна и приближи цигарата до устните си, като си дръпна малко.

–Не обичам риба, благодаря!- той ме избута встрани и продължи пътя си.

Вече се беше отдалечил на няколко метра, когато го настигнах.

–Имаме и много вкусна пилешка супа!- отново му подадох брошура с намигване.

Той ме изгледа изпитателно изпод очилата си.

–Вегетарианец съм!-отново ме избута и този път си тръгна с по-голяма скорост.

Беше почти стигнал дървените стълбички, които водеха към плажната ивица, когато го хванах за рамото. Той се обърна и бяхме очи в очи. Не беше много по-нисък от мен, но със сигурност много по-слаб.

-Не е нужно да се държиш толкова грубо, нали знаеш?- намигнах

Синеочко изпуфтя и бутна ръката ми от рамото си.

-Не приемам съвети от непознати!- погледна ме пренебрежително и продължи пътя си надолу, оставяйки ме да гледам като изоставено кученце след него.

-Голям си задник, нали знаеш!- извиках подире му.

Той само ми показа среден прът, без дори да се обръща.

А аз нямах друг избор освен да се върна и да продължа работата си.

Виктор, Георги, Иван...започнах да премятам възможните имена наум. Кристиян, Владислав, Денислав...

КАЛОЯН

Слънцето вече залязваше и потъваше дълбоко в морето. Меките му, розови лъчи галеха лицето ми. Бях свалил черните си слънчеви очила. Морето ми беше приятел, трябваше да ги сваля в знак на уважение. Вълните му кротко се разбиваха в брега и скалите, а децата им се радваха. Дори и късно, вече осем и половина, морето приемаше гости на всякакви възрасти. Големите пиеха бира на близкия бар, тийнейджърите ровичкаха по телефоните си, а малки строяха замъци на брега, кискайки се винаги, когато някоя вълна ги плисне.

Вече трети час седях тук, на пясъка, пленен от великолепието на залеза пред мен. Можех да го нарисувам, щях да използвам оранжево, червено, жълто за слънцето; синьо и зелено за морето; бяло за чайките, които за пореден път си взимаха довиждане със слънцето, с обещание, че ще се видят отново на сутринта, когато  те отново ще са там и ще му кажат първото си “здравей”.

Когато бях малък, с баща ми имахме ритуал, когато дойдем тук, всяка сутрин да идваме да гледаме изгрева. Спазвах този обичай вече години наред, но единствената разлика беше, че го правех без него. Имаше нещо странно магично в началото и края на деня. Може би беше обещанието за ново утре, ново начало, което слънцето мълчаливо ти даваше, и благодарността, че си се събудил, жив и здрав, и днес.

–Хей!- познат глас се обади иззад мен, стряскайки ме.

Обърнах се и видях мускулестата фигура на момчето, което разнасяше онези досадни брошури на онзи ужасен мазен ресторант “Перлата на капитана”. Не се бях хранил там, но щом бяха толкова отчаяни за клиенти, може би не бях далеч от истината.

–Пак ли ти?- изпъшках с досада- Какво искаш? Няма да дойда!

Все още изправен, той се усмихна ослепително. Гарвановочерната му коса се развяваше от обичайния лек бриз на плажа и сякаш блестеше на фона на залязващото слънце. Лъчите образуваха ореол около главата му. Кафените му очи просветнаха преди да се настани до мен на пясъка и да попита:

–Защо се държиш толкова гадно с мен? Дори не ме познаваш.

Той грациозно подигна рамене, докато гледаше право в сините му очи.

–Именно! Не те познавам и не смятам да споделям със странници.- отвърнах кисело. Зареях погледа си в залеза отново, надявайки се да си тръгне. Но...

Той протегна ръката си и ми подаде широката си длан, която приличаше по-скоро на мечешка лапа.

–Ами нека се запознаем тогава. Викай ми Мишо!

Много странен начин да каже “Приятно ми е, казвам се Михаил!”

Ухилих се, но усмивката ми беше по-скоро снизходителна.

-И на мен ми е приятно, Михаил! Аз се казвам...

-Как разбра, че се казвам...-прекъсна ме. Вече виждах обърканата физиономия на лицето му. След няколко секунди беше заменена с успокоение, явно осъзнал,  че се досещах, че Мишо, беше галено от Михаил.- Няма значение...- махна с лапата си той.

Боже, колко беше бавен...

-Да приемам, че не искаш да узнаеш името ми?- заиграх се с плата на кърпата върху, която бях седнал.

–Не, не! Искам!

Обърнах се към него, слагайки със замах слънчевите си очила. Навик, когато трябваше да кажа името си на някого. Подадох малката си, в сравнение с неговата ръка и се представих:

–Калоян...

Името ми остана да виси във въздуха между нас. Той пое ръката ми и я стисна.

Седяхме така, смълчани за няколко минути, загледани в процеса на сменянето на деня и нощта. Пленени от разкоша на залязващото слънце, не забелязахме, че бе минал половин час. Чайките се прибираха, децата махаха на заспиващото слънце, а родителите им им се радваха от близкия бар.

–Искаш ли да се разходим?-предложи той. Замислих се. Нямаше какво да правя, при условие, че скоро щеше е тъмно и нямаше да мога да виждам почти нищо. Но все пак обичах да гледам нощното небе от плажа и как луната се отразява в кристалните води на приказното море. Моят приятел, моят единствен истински приятел. Който не ме съдеше, затова че съм по-различен от останалите...

Кимнах.

Той стана и аз го последвах.

Викай ми Мишо...

   МИХАИЛ

Разхождахме се из тесните улички на Стария Несебър, които, като всяка лятна вечер, бяха отрупани с разни хора, минувачи. На небето бяха изгрели вече звездите, а луната беше в центъра. Приличаха на майка и множеството им деца. Може би звуча банално. Не бях изпитвал майчината обич. Понеже имах липса на такава грижа, оприличавах всичко мило на нея. Но няма нищо по-мило от среднощните шамари на дежурната лелка...

Павираните улици бяха осветени от улични лампи и туристите се снимаха пред всяка старинна къщичка. Всеки от тях имаше уникална история, която го правеше човек. Например влюбената двойка студенти, които бяха дошли тук на почивка и снощи посетиха “Перлата на капитана”, китаецът, който запалено снимаше пейзажите и красиво изрисуваните български порцеланови съдове. Майката с двете си деца, едното в количка, а другото подскачайки около нея, която плачеше тихо. Онзи старец, седящ на една пейка, гледайки измъчено преминаващите туристи или местни хора, отпиващ  от тъмно шише някакъв съмнителен алкохол, който бършеше влажните си очи и се опитваше, точно като мен, да разчете историята на всеки отделен индивид. Може би беше загубил любовта на живота си...

Не знаех. Не знаех историята на Калоян, който като бездомник гледаше останалите хора и търсеше упование в техните съдби, независимо дали щастливи или не. Не знаех откъде идва и защо е такъв, но знаех, че има причина.

Ходехме рамо до рамо, не се разминавахме дори с милиметър. От време на време ми хвърляше бързи погледи, но бяха колкото да ме прецени.

–Гладен ли си?- попитах го искрено.

Той само махна с ръка и сбърчи чело.

–Отново ли ми пробутваш долнопробния си ресторант, за да ти направя оборот?

Засмях се от сърце. Този тип беше забавен. Исках да науча повече за него. Най-вече защо е такъв.

–Нямаше да го предложа.

Калоян измънка нещо под носа си. Не чух какво, но не искаш да питам, за да не ставам досаден. А не трябваше да бъда такъв, ако исках той да се отвори повече. Той гледаше с възхищение сергиите, отрупани с пъстроцветни чинии. Едно улично куче мина покрай него. Калоян приклекна и го извика, а то дойде послушно до него и му позволи да го погали по главата.

-От къде си?- попитах предпазливо, гледайки го как си играе с кучето.

Той ме погледна изпитателно, галейки кучето по корема. След това отново върна погледа си към него, но този път усмивката я нямаше. Мислех си, че няма да получа отговор.

-София.

Отново мълчание.

Реших да го оставя за малко и влязох в един от магазините. Взех ключодържател с името му на него и още нещо, което ще запазя тайна поне засега. Върнах се отвън. За моя изненада той ме чакаше. Кучето го нямаше, явно си беше отишло. И заедно с него, моментното му щастие.

-Какво е това?-изненадах се от въпроса му. Не мислех, че се интересува особено.

-Нищо. Сетих се , че трябва да купя нещо за шефа си.- излъгах.

Калоян прехапа долната си устна и наметна тънкото си яке. Все още носеше слънчевите си очила, сякаш ги криеше от нещо. Може би от това, че някой можеше да прочете годините на болка в тях. 

Потънахме в мълчание. Ходехме без да си приказваме. Само от време на време си хвърляхме погледи. Може би ни беше писано да се срещнем? Не исках да звуча като вярващ човек,  все пак ми беше трудно да повярвам в нещо, което ме обича безрезервно, но ме е оставил да премина през всичките тези неща сам, без подкрепа от адекватен възрастен; всекидневните шамари на учителките, защото нямаше на кого да изкарат гнева си, защото мъжете им изневеряват... Болката от мисълта, че биологичните ми родители не са ме искали и са ме оставили в дом.

Бях осиновен, веднъж. Спомням си деня. Една прекрасна Коледа едно младо семейство дойде в сиропиталището и ме прибраха в дома си. Няколко седмици на щастие, единствените в детството ми. След месец и половина започнаха да ме бият, да ме заключват в студа навън, докато те си доставят удоволствие на топло.

Не знаех през какво е преминал, не исках да го съдя предварително. Но нямах намерението да го пришпорвам.

Видях ресторант за бързо хранене. Синеочко проследи погледа ми. Попитах го само с очи. Той ме разбра.

-Не бих отказал парче пица- той се ухили, може би най-искрено, откакто се бяхме запознали.

. . .

Решихме да седнем отново на плажа и да погледаме нощното море. Луната се отразяваше в кристалните му води. Нямаше вълни. Беше спокойно. Морето спеше. Беше досущ като езеро. Говорехме тихо. Не знаех защо. Може би, за да не го събудим.

Взехме пица Маргарита, защото Калоян беше вегетарианец. Когато му я подадох, той се учуди, че съм запомнил този факт за него.

Хранехме се в мълчание. Поне докато не изхвърлих боклуците си в пясъка...

-Нямаш намерение да оставиш това там, нали?- попита със сбръчкан нос Калоян.

Въпроса му ме озадачи.

-Не?- отговорих плахо. След секунди пауза реших да го попитам.-Защо си толкова хаплив на тема море?

Той си пое дъх. Затвори очи и си пое дъх. Дори и аз усетих, как въздуха около нас се напоява с миризмата на водорасли. Винаги съм я мразел, но сега беше някак различно, хипнотизиращо. Усетих притеснението му. Излъчваше се от него като радио вълни, които моята антена долавяше и предаваше на мен.

–Ще ти кажа- този отговор ме изненада. Като се замислех, Калоян никога не беше спрял да ме изненадва през цялото денонощие, в което бяхме заедно.- Но обещавай да не се смееш!- той ме погледна сериозно, а аз само кимнах. Той въздъхна отново.- То е...беше единствения ми приятел.- настъпи отново мълчание. Прекалено много за един ден, но понякога ти беше нужно само това, да си самотен с някого друг, който те разбира.- Имах отвратителен живот- израснах без приятели, без социален живот, останалите ме мразеха, защото си мислеха, че съм надменен, а аз всъщност бях толкова срамежлив, че...

Разплака се... Тихо, но аз бях достатъчно близо до него за да чуя. Зарови лицето в колената си, за да скрие слабостта си пред мен. Обгърнах гърба му с едната си ръка, в опит да го успокоя.

-Хей, спокойно...

Той хлипаше и солените му като водите на морето сълзи се просмукваха в пясъка.

-Омръзна ми да работя усилено и да не получавам нищо. - хлип...хлип...-Омръзна ми да нямам на кого да се опра, в моменти, когато ми е най-наложително. - продължаваше да плаче. Грешеше за едно- вече имаше на кого да се опре.

Калоян ме прегърна с двете си ръце и зарови лице в рамото ми. Мокреше тениската ми, но това не беше важно сега. Реших се да попитам:

–А защо говориш, че морето ти е било единствения приятел в минало време?

Зачаках мълчанието. Въпросът беше прозвучал неестествен, прибързан, не на място. Но той се поуспокои, овладя хлипането си и каза.

-Защото вече... вече си имам теб!

Защото вече си имам теб...

КАЛОЯН

Защото вече си имам теб...

Слънцето вече беше изгряло и огряваше плажната ивица с белите чадъри и шезлонги. Бяхме заспали на пясъка предната вечер и виковете на деца, които бяха решили да се разходят и да посрещнат изгрева, новото начало, ни събудиха. Михаил беше така добър да ми даде малко сухи дрехи и да се изкъпя в банята в квартирата му. Тениската и анцуга му ми стояха малко като чувал, но нямах право да се оплаквам.

 След вечер на изповедания, даване на съвети и плакане, беше време да се връщам в София. Не исках, но се налагаше. Трябваше да мисля за университет, за работа... А аз се шляех из детските си спомени в Стария Несебър.

Бяха страхотни два дни. За тях израснах повече, отколкото за всичките деветнайсет години: намерих приятел в лицето на Мишо, научих се да обичам, да вярвам, да мисля позитивно.

И ето ме сега, със залепена глава на прозореца на автобуса. Махайки на Михаил за довиждане,  докато шофьорът изкарваше превозното средство на шосето. Най-добрият ми приятел ми махаше ентусиазирано с усмивка на лице. Така щях да го запомня, с усмивката, колкото и фалшива да беше, и трапчинката на лявата му буза и разрошената му черна коса. Последният път, в който го видях...

Морето днес се вълнуваше и докато минавах покрай него с автобуса можех да се закълна, че ми се усмихна, по свой си начин. Чайките ми помахаха, а аз, точно като слънцето, им дадох обещание, че много скоро ще се видим.

Стисках в ръцете си ключодържателят, който Мишо ми подари, преди да се кача в рейса. Миг, след което го прегърнах за последно. Благодарих на това, което ме запозна с този великолепен, голям човек, в лицето, на когото разпознавам истински приятел. Всичко започва и свърша с морето. Но това далеч, не е тъжен край. Чувствах се по-жив и по-уверен в себе си от всякога, и никога не се върнах същия...

На ключодържателя пишеше Михаил. Миналата вечер той бе купил два. Един с моето име, който той задържа, и един с неговото, който ми даде минута, преди да се кача в автобуса.

Викай ми Мишо...

 

Автор: Велислав Петров, 10 а клас